Имало едно време един Цар. Той се мислел за единствен и много важен. Толкова важен, че се сравнил с Боговете. Обаче, видимо, имал много недостатъци и въпреки че имал снага на исполин, се държал досущ като дете. Щом трябвало да вземе някакво решение или да даде някакво обяснение, започвал да се подсмихва ехидно, да върти главичка ту наляво, ту надясно, да пристъпя от крак на крак, една напред - две назад и да прави многозначителни физиономии.
......
Колкото повече царувал, толкова по-беден ставал народа му и толкова по-богата свитата му. Имал лоши съветници. Съюзявал се с враговете на народа си. Ставало все по-невъзможно да се живе в Царството му. Тези хора, които се мислели за по-умни, по-можещи и по-знаещи, започнали да напускат страната си, да скитат по чужбина и от там, започнали да дават акъли и да хулят тези, които оставали да се кланят на Царя. Наблюдавали и очаквали неочакваното..., което нямало как да се случи без тях...
......
Царят си имал Царица, която била пък чепата..., толкова чепата, че приличала на мъжкарана. Непрекъснато водела вийни със знайни и незнайни врагове. Умът й бил нещо сбъркан - хем тъй, хем инак. Лутала се натам насам, без ориентир и посока.
Единствената й цел била да измисли как да събере краищата на Царството и да си завърже Благополучието за всичките си времена... Тъкмо да завърже победоносно бохчата си иии хоп, Царят дръпвал конеца, присмехулно. Разарявала се Царицата до такава степен, че започвала да се държи като ранена тигрица. Тигрица, тигрица, но все пак ранена и допускала редица от глупави по-глупави грешки. 
Двамата с Царя започнали да играят играта "Ти гониш мен, аз гоня теб!". До такава степен се завъртели, че създали върхушка, последвана от Торнадо. Де що минели и преминели, всичко се разпилявало и нищо не оставало. Докато се догонвали и надскачали, кой е по-по-най, не чували воплите, стоновете и вече надигащите се крясъци...
/следва продължение/