Да, и сега какво?! Вчера беше празник за България и то не какъв да е, а Велик -Съединение на България. Велик, велик, колко велик, като всички други велики празници, за когото и да е и за каквото и да е... "Възвеличихме се" и се наехме от висините и дълбините, изказаха се някакви слова и днес отново сме си опърцуцени... и смирени с увиснали носове. За да прикрием това, ставаме все по-агресивни и нагли един към друг. Всеки един от нас, си се възприема като божество, а погледнато отстрани какви сме - такива, че бъдещите ни поколения да се срамуват от нас, защото нашето поколение не е постигнало и сътворило нищо, с което да се гордеем, а също и децата ни.
На днешния ден, 07 септември, преди 140 г /при положение, че бъркам годините, моля да ми простите/, САЩ отменят робството и институциите, свързани с това...
Е, ние, българите, не сме били никога толкова роби, колкото сме сега - роби сме на работидателите си, защото не се защитаваме и не изискваме към себе си нужното уважение и отнишение, съгласно заложеното в КРБ.
Роби сме например и на безполезната ФБ, която ни отдалечи физически един от друг и забравихме красотата и емоциите от прякото комуникиране помежду си.
Роби сме на медиите, защото им позволиме да ни манипулират и откъсват от проблемите, които трябва да реши в обществен план.
Роби сме и на чужденците, които се месят в сувернитета ни и ни диктуват какво и как да правим и да не правим...
Роби сме на децата си, защото ги лишихме от правото им да поемат грижата за самите себе си и да се облагодетелстват от положения от тях труд, лишихме ги от мисъл и логика...
Роби сме на самите себе си, защото станахме безволеви, апатични, чакаме някой да ни хване за ръка и да поеме грижата за нас самите...
Роби сме на институциите ни...
И най-вече сме роби на ръководителите ни, които са такива, благодарение на нас и вместо да ни слушат и изпълняват нашите желания и изисквания им позволихме да ни лашкат насам-натам за собствено облагодетелстване...
Сега ще махнем с ръка и ще кажем: "Карай да върви!" и отново ще оставим решаването на проблемите ни за "друг път!" и да получим вдъхновение на следващия празник, ако изобщо га пилучим, защото освен, че сме разединени, сме и много, много зависими от всичко. 
И, като надежда, умиление и със сълзи
на очи, искам да споделя, че на вчерашния празник най-голяма радост и любов изпитах, когато видях около 6-7 момичета, на възраст 14-15 годишни, хванати за ръце да играят Пайдушкото хоро... и то прекрасно в един прекрасен междублоков парк, в който обикновено има крясъци до Небесата, невъобразим шум и неописуеми псувни от дечица, момичета и момчета от 5-6годишна възраст до тинейджърска. 
Какво всъщност искаме, какво ни прави щастливи и от какво се нуждаят децата ни?!
Добре би било да започнем от самите нас, от нашите деца...
Пожелавам на всички Мир, Любов, Разбиране и Благополучие! За мен, лично, това е смисълът на живота, а именно най-вече Радост, каквато всеки един от нас заслужава!